Първо се чува леко шум по асфалта, после барабанен тропот по покривите — и изведнъж цялата долина тръгва.
Внезапното (поройно) наводнение не е бавно бедствие. То е мигновено пренареждане на терена, задвижено от екстремен дъжд, който надвишава това, което земята може да поеме. За минути уж безобидни улици, дерета и „сухи“ речни легла се превръщат в транспортни ленти за вода, кал и отломки. А когато има къщи и постройки в старото корито — или там, където реката естествено се разлива — цялото населено място може да бъде пометено още преди сирените да завият. А както знаем, в България и сирени няма… Има само една повсеместна корупция и на много места “узаконено”, но всъщност незаконно, и опасно, строителство.
Физиката на наводнението е проста. Дъждът има три пътя: да попие, да се изпари или да се оттече по повърхността. При порой валежът пада по-бързо, отколкото почвата може да го попие (инфилтрационен капацитет). Тогава водата тръгва по земята, дребните струйки се събират в потоци, а ако почвата е била мокра от предишни валежи, прагът на насищането й е още по-нисък. Стръмните склонове съкращават пътя до речното корито и деретата и добавят гравитационен тласък — водата пристига по-бързо и удря по-силно.
Истинската промяна става в самото корито. В тясна, врязана долчинка потокът се концентрира; дълбочината и скоростта нарастват едновременно, а натискът на водата расте приблизително с квадрата на скоростта. Добавете разрохкана пръст, клони, огради, кофи за смет, дори автомобили — и течението вече се държи като мокър бетон: абразивна, тежка смес, която руши постройки и запушва всякаква канализация и отводнителни съоръжения. На тесните места се създават временни бентове от завлечените клони, дървета и всякакви отломки, а когато тези бентове се скъсат, ударната вълна надолу по течението е внезапна и жестока.
Сега си представете населено място, или “курортно селище” в старо речно легло. На пръв поглед — равен терен, добър чакъл, близо до вода. Но „старо корито“ е съобщение от миналото: при високи води реката е минавала оттук — и ще мине пак. Заоблените камъни под тънкия почвен слой са спомени от предишни разливи. В сухи дни дренират добре и изглеждат стабилни; в порой почти не спират водата, която се опитва да се върне по стария си път. Каналите често сменят руслото си, когато сегашният път се задръсти от отломки или когато нисък бряг бъде прелят. Новият път минава право през места, които „никога не са се наводнявали“, защото са били защитени по случайност, а не по закономерност.
Лошите строителни решения умножават риска. Недоразмерени мостове и водостоци ускоряват течението и задържат отломки, повдигайки нивото нагоре по течението, докато конструкцията не издържи. Прави и облицовани канали дават скорост на водата; дребните разливи може да намалеят, но редките екстремни наводнения стават по-резки и по-ерозивни. Насипи, паркинги и плътни настилки „запечатват“ терена, превръщат повече дъжд в повърхностен отток и го изпращат надолу по-рано — това вдига пика на наводнението. Дълги прави улици, които слизат към реката, се държат като улеи и водят водата (заедно с боклук, камъни и коли) право към тесните места.
Времето за реакция е минимално. Малките хълмисти водосбори имат „време на концентрация“, измервано в минути — толкова е нужно на водата от най-далечната точка да стигне изхода на басейна. Затова поройните наводнения често изглеждат като засада: дъждът, който решава съдбата на селото, може да вали извън погледа ни; когато първата кална струя се появи, главната вълна по-нагоре вече е тръгнала. Нощем е още по-опасно: фаровете превръщат кафявата вода в огледало; разликата между 20–30 сантиметра безобиден листов отток и оголена канавка е невидима, докато колелото не пропадне, човек не се подхлъзне или колата не се озове срещу движеща се стена.
Човекът трудно устоява на това. Бърза вода до коляно (около 30–50 см) може да събори възрастен; дълбочина около оста на автомобил е достатъчна да го повдигне и понесе. Това не е преувеличение, а плътност и импулс: кубичен метър вода е около един тон, а пороите се мерят в кубични метри в секунда. Не можете да го „задържите“. Сградите също страдат по коварни начини: основи се подкопават от невидима ерозия; зидове се разкъсват, а ако водата проникне в помещения и отломките запушат отворите стаите се превръщат в резервоари.
И въпреки това най-лошото е предотвратимо — и тъкмо тук е научната същност на проблема. Екстремният дъжд е спусъкът; мястото и проектът са умножителите. Ако строите там, където водата иска да се разлее — при устието на стръмно дере, върху изпъкналия ръб на стар меандър или върху „сухо“ корито, което оживява само при бури — приемете, че при порой, идващ веднъж на десетилетие или веднъж на поколение, реката ще се върне. Ако я притиснете в тесни отвори, тя ще ги запуши и ще прелее. Ако запечатате по-голямата част от терена, тя ще се ускори.
Пейзажът оставя ясни следи. Ветрилообразните наносни тела при излаза на каньон (наносни конуси) са архив на минали наводнения. Долинно дъно с ниски извити ридчета маркира бивши меандри; външните им брегове са местата, където ерозията захапва най-силно, когато водата се върне. „Сух“ окоп, който се подравнява с дерета нагоре по склона, не е празен; той чака своя момент. В градска среда „татуировките“ след по-малки бури — клечки по огради, кални линии по гаражни врати, камъчета, събрани при бордюрите — скицират пътя на следващата вода.
Когато говорим за некадърно застроени зони в стари корита, говорим за пренебрегнати базови правила. Добро проектиране приема, че водостоците се запушват, и предвижда безопасен преливен път, който заобикаля домовете. Държи мостовете достатъчно високи, за да минават обичайните отломки. Не „прищипва“ коритото за още няколко метра имот. Разполага уязвимите сгради върху терен, който остава сух дори при редките екстремни бури, или повдига жилищните етажи над изчислената дълбочина на прииждането. Цената да предвидиш по-голям водосток е нищожна в сравнение с цената да възстановиш село.
И още една неудобна истина. По-топъл въздух задържа повече водни изпарения — приблизително 7% повече за всеки градус по Целзий — и това накланя везните към по-силни порои, когато условията съвпаднат. Не значи, че всяка година ще е бедствена, но означава, че „рядкото“ от вчера ще идва по-често, а бури, които някога бяха досадни, могат да станат разрушителни. В места, вече застроени върху стари корита и наносни конуси, запасът срещу грешка е минимален.
Историята на поройните наводнения в зле ситуирани селища не е само за времето и не е само за реките. Тя е за съгласуването — или липсата му — между това как водата се държи под натиск и как ние избираме да разполагаме и оформяме домовете и улиците си. Екстремният дъжд пак ще дойде. Ако планът е да останем, единственият безопасен подход е да приемем, че цялата долина ще тръгне — и да ѝ дадем място да го направи, без да отнесе селото със себе си.